Моят приятел Елин Пелин

Змей Горянин. Posted in Няколко Думи За Змей Горянин | . Посещения: 20776

Индекс на статията

Из непубликуваната мемоарна книга

Никога нито една работа не ме е затруднявала тъй много, както тази да напиша спомени за моя приятел Елин Пелин. Не казвам: „Да напиша спомените си”, а само: спомени, защото невъзможно е, немислимо е да напиша всичко, което ми е дала близо двадесетгодишната ми непрекъсната и непомрачена от нищо дружба с този изключителен човек.
Наистина самата дума „спомен” вече твърде много развързва ръцете на мемоариста, като го оправдава за пропуските, непълнотите и неточностите дори. За читателя е предварително известно, че в „спомените” не е казано всичко, а само това, което писателят си „спомня”. Тази уговорка е сложена още отначало и тя прави писането на спомени кажи-речи най-лекия и най-неотговорния вид литературна работа. В моя случай обаче не е така. Мен не само че не ми е леко да разказвам за дружбата си с Елин Пелин, но ми е тежко, много тежко, почти физически болезнено ми е да го направя. Аз съм длъжен. Длъжен съм еднакво пред паметта на Елин Пелин, пред българската литература, в която той заслужено заема мястото на един от най-яките подпорни стълбове, пред българския народ, който тачи и обича Елин Пелин като един от най-личните си синове.
В какво всъщност се състои моето затруднение? Защо да ме измъчва тази наистина не толкова сложна работа: да разкажа спомени от дружбата си с един човек, когото толкова добре познавам и чиите чувства към мен го правеха особено откровен, открит и искрен.
Тъкмо в това е мъчнотията. Тъкмо в това, че много добре познавах Елин Пелин и че той ми позволи, по-право пожела да ми даде възможност да го познавам така, както само много малко от неговите приятели го познаваха. Затова още в началото казах, че безполезно би било да се заема да пиша „спомените” си, а че ще се помъча да разкажа само отделни спомени от нашето приятелство – тия, които смятам, че ще са най-важните, най-показателните и най-интересните за най-много хора.
Елин Пелин беше изключителен човек – не става дума за качествата му на писател, удостоен със званието „класик на българската литература”, които са известни на всеки грамотен българин, а за човека, за цялостния човек.
От деня на нашето запознаване до 27 ноември 1949 г., когато за последен път разговарях с Елин Пелин – ние сме имали толкова много срещи и толкова дълги беседи, при които винаги той правеше или казваше нещо незабравимо, че наистина е невъзможно да бъде разказано всичко, което се е запечатало в паметта ми като скъп спомен.
Друга причина за затруднението ми е това, че разказвайки спомени, човек някак си неусетно се увлича да говори за себе си повече, отколкото това е необходимо. Казах „неусетно”, макар при повечето случаи „увлечението” да е съвсем преднамерено. Става тъй, че този, който говори за познанството си с някой бележит, но – уж от скромност – винаги е стоял в сянката на бележития човек.
На това не друг, а Елин Пелин ми обърна внимание, не помня вече по повод на кой възпоменателен лист. Смяхме се от сърце на този род мемоаристи, които Пелин нарече „лешояди”, защото, лишени от възможността да си дирят по друг начин духовното препитание, нападат паметта на беззащитните мъртъвци.
При това отношение на Елин Пелин към някои от писачите на спомени естествено е да се боя сега, когато сам се заемам с тази работа. От кого да се боя ли? – От Елин Пелин! От спомена за самия Елин Пелин! Страх ме е да не заслужа при някой случай неговия упрек:
- Колега, май и ти засветка с планетна светлина?
А може би и да не ми отправи никакъв упрек, но само да ме погледне с онова благодушно и весело пламъче в очите, което така добре се бях научил да разгадавам и което би ме жегнало по-парливо от всяко слово.
За мен моралното въздействие на Елин Пелин ще престане с моята смърт, а неговата като че ли повече го усили. И това не е книжна фраза, не е изблик на чувства от скръб, а една обмислена, съзнателна, волева подчиненост на моралния пример на един човек, чийто духовен авторитет признава и утвърждава целият ни народ.
Ето, едва написах тази фраза и ми се струва, че чувам Пелин: „Много усложни тази работа, Змейо. Тези неща са толкова по-хубави, колкото са по-прости.”
Оттук идва и третата причина за затруднението ми: да разкажа просто някои спомени от простото ми приятелство с Елин Пелин.
Нашето приятелство наистина беше сложено на съвсем проста основа: едно вярно и сърдечно приятелство между хора, които се обичат; едно приятелство без никаква корист, без никакво прикритие, без никакви съображения; едно приятелство на хора, които се разбират по всички въпроси или поне по много въпроси, а по останалите си правят неограничени компромиси и се приемат такива, каквито са. Но върху тази проста основа приятелството ни все пак не беше обикновено, а и не можеше да бъде такова, защото на едната страна стоеше Елин Пелин – най-сложният духовен организъм, какъвто някога съм срещал, па и какъвто изобщо рядко се среща. Тази сложност на Пелиновия дух за мен беше съвсем ясна...
Само преди няколко дни един възстаричък човек, като се запозна с мен, заприказва:
Вие нали бяхте приятели с бай Пелинко? И аз му бях приятел... Е, славен човек беше той! С него повече от двайсет години сме правили рибарлък... Се му съм се чудил: голям човек, книгите му по цяла България – мало и голямо ги четат, а пък нему хич не му личеше... Ей такъв, обикновен човек, като мене.
Прав беше човекът. За него по нищо не е личал големият Елин Пелин. Та сам Пелин не обичаше с нищо да сочи себе си като „бележит човек”. И в младите си години, в ония години на широкополите шапки и летящите вратовръзки, на лули от морска пяна и тънки тръстикови бастунчета, Елин Пелин се е обличал с простата елегантност на интелигент, без естравагантности, без контене, но и без небрежност и бохемщина. Така се обличаше и до края на живота си. Как би могъл моят познайник да забележи особеното у Елин Пелин? Този мой познайник с право можеше да се смята за приятел на Пелин. Един от стотината от рибарството, лова, филателията, пътуванията.
Беше през един хубав априлски ден на 1932 г. Бяхме отишли на гара Бов да риболовстваме. Там намерихме художника Асен Белковски, аптекаря Алекси Петров, проф. Димитър Мишайков – стари приятели на Пелин, към които се присъединихме. Към обед неколцина от нас свихме въдиците и се събрахме под една сянка, където смятахме да обядваме. Бяхме едва насядали и една група деца от селото любопитно приближиха до нас. Заговорих ги и разбрахме, че са ученици, дошли на разходка с учителката си. След малко видяхме и нея. Тя не беше досущ онази селска учителка, която Елин Пелин така живописно е портретирал на много места в своето творчество, но непременно беше нейна дъщеря.
Учителката любезно отвърна на поздрава ни и се позаслуша за малко в разговора между мен и едно синеоко момиченце, с коси като прегоряла ръжена слама, рисувано сякаш от Васил Стоилов. Разпитвах момиченцето знае ли някаква песничка или стихотворение да ни каже, а учителката, като че ли само това чакаше, залови се да ни представи „асовете” на своето педагогическо дело и наистина ни създаде една хубава забава, в която и момиченцето издекламира едно Пелиново стихотворение.
Елин Пелин още не беше дошъл при нас. Още стоеше приседнал на един голям камък край реката с въдица в ръце и с поглед, потопен в жълтата вода на Искъра. Когато момиченцето свърши декламацията и получи нашите одобрения, аз му казах:
- Ами ти, момиченце, искаш ли да видиш кой е написал това хубаво стихотворение? Искаш ли да видиш Елин Пелин?
И преди то да ми отвърне, посочих:
- Ето там, оня чичко на големия камък! Той е!
Всички детски очички се обърнаха към Елин Пелин. Погледна и учителката, но след миг само се обърна към мен с израз на такова възмущение, огорчение и обида, че аз се изненадах.
- Моля, моля, не заблуждавайте децата! – крясна ми тя с гняв. После с един изразителен жест изкомандва:
- Деца, след мен!
И бързо, нервно се отдалечи. Групата пое към реката и когато достигна Елин Пелин, който се прибираше да дойде при нас, учителката си изви главата на другата страна.
Всичко стана тъй бързо, че аз можах да кажа само едно изненадано: „А!” Останалите се разсмяха и започнаха да се шегуват и с недоверието на отминалата вече учителка, и с моето забъркване. Разказахме на Пелин за случката и той се намеси в смеха и шегите:
- Кой знае какъв си ме е представлявала! Их, бре колега! Защо си я разочаровал? Тя си е мислила, че съм някой...
- Дъбак! – пресякох го.
- А пък ме видя Герак!
Случката потъна в другите шеги и разговори, но когато привечер останахме двама в малката кръчмичка при гарата, пак стана дума за учителката и за нейния упрек „да не заблуждавам децата”. Пелин напомни:
- Какви хора има!... Чудни! Ето днешната учителка... Какво ли си е мислила?!
- Една дъщеря на Сълза Младенова...
Той ме загледа дълго, замислено и отговори, очевидно мислейки друго нещо:
- Навярно!
Така и не разбрах какво бе мислил по тази случка, но сигурно бе мислил нещо интересно и важно, защото изразът „Моля, моля, не заблуждавайте децата!” остана в групата на пословиците, които приятелството ни беше създало.
Сега, когато Пелин вече го няма, аз още повече съм застрашен от дъщерите и синовете на Сълза Младенова с гневния упрек, че „заблуждавам”.

Контакти Contacts

Институт за литература
Българска академия на науките
  • България
  • 1113
  • София
  • бул. „Шипченски проход” 52, бл. 17
  • Тел. +359 2 971-70-56
  • Факс +359 2 971-70-56
  • e-mail: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.